Аз съм твоята майка твоята любовница приятелите ти храната водата водката аз съм ти въздухът черният и белият дроб далакът дори черното в зениците аз съм ти щастието сълзите и срама и дъждът мъглата и слънцето тревата съм ти рохката пръст и града шоколадът кафето и дрогата и бог съм ти ангел пазител и шива тату родилно петно и белега на бедрото аз съм истината пътя и живота и лъжата очакването и смъртта Аз съм ти песента тишината светлината и мракът и тройните единства вкупом Аз съм нечувано клише нали?
Горя Не по тебе, не със тебе сама се запалих – като дърво Божие горя и капе от мене всичко човешко в черно-червена роба от пепел и прах се въздигам и още пламтяща летя над Вас със насмешка Тъй нещастни и смешни сте така приковани така тежки, така навсякъде пъплещи с погледи чинно забити надолу без да видите мен, голямото пиле на Пери, свободна от тежестта на живота, бясна и дива там горе горя. Не виждам крилата си – само ги Вярвам, с мен са щом съм така нависоко. Не чувам вече сърцето си – само препускам със него ръка за ръка, щом съм тъй жива. И последната въздишка на необятната самота е моята безумна въздушна страст. Дръжте ме далече от Вас.
Най-красивите ти черни извивки летят с мене в ужаса на звуците и само най-тънкото на пръстите достига до Виолетово;
за тридесет и трети (христови) път слушам шизофреничния Аз на Безкрая и ушите ми горят – от срам, човече, че надничам наТАМ, отвъд пътя, истината и живота, отвъд сивото, отвъд карето и танцуващата сянка на вечния ритъм и на мръсните приказки на дервишите;
Алла, убий ни за глупостта, която сеем навред като парченца кожа или дълги черни крайници и дълго ни души в любов!
И нека противоположностите се привличат – аз искам своя клан, където всички сме еднакви в търсенето, в страстта и в малките си пръсти…
Облепи ми черепната кутия със всички звуци от твоята, където се блъскат дивите умове на седемнадесет епохи заедно със твоя - сляп и безумен като кадифена къртица, която копае през вените на хероинов наркоман. И не искам вече да чувам само шестте гласа на Лорка – знаеш, че ми писна от него. Ще се занимавам с нещо свое, ще пиша със измръзнали пръсти за белите кръгчета дим, а вие лепете парченцата пъзел във вавилонска кула със секундно лепило, от онези дето миришат на спарен салам.
Шест реки изтекоха през мене докато те измия от дъното на очите си . И настана суша. вятърът на присъствието натроши песъчинка по песъчинка всичко от стария смел свят и рисува с вдъхновението ми – нож – решително и крайно, във зелено. Бисерните думи пък отвързаха цялата ми лудост усмирена и тя затръска диво грива пред безпомощните погледи на Другите. Без да те очаквам твърде всеки път това, че още Си ме изненадва с още един подивял душевен фрактал сластно увит около бялото на китката. Бъди за мене всеки ден, а аз ще съм ти виното.
През мъглата се плъзгах – далече от вас извървях пътя дотам – и обратно с едничка само плаха мисъл (подаваща се иззад лявото ухо): Да играем на слуга и господар! Аз ще съм ви: бич божий, манна небесна, серните огньове и адовите мъки. Ще рисувам по телата ви със срам и от очите ви ще черпя вдъхновение като от кладенци: но плитки, пълни с яд!
Не ме убивайте с презрение: ръцете ми вържете – да не мога да ги скръстя в безразличие. Първата паечна сутрин без мен ще ви бъде последна уви!
???????????????????????????????????????????????? Чуваш ли пращенето на радиото? Убиваш ме ссссс(с)кука! От стъпките ти гъбени долавям само туй: крр, крр, кррр тихо, като гургулица
???????????????????????????????????????????????? А името ми помниш ли? Крр, крр, кррр Не, силно и пронизващо!
Време е за покушение, Да свалим властта като последна Дреха, Прикриваща кафявите рисунка на срама!
Но спрете, ножът трябва да е тънък, а платното - бяло, за да е всичко по системата!
Дали си мислиш нявга за мене, невернице, умилена от забранения плод? Спомняш ли си за нас така както аз за твоята бяла ръка? Изпращаш ли ми наужким писма с адрес: до моя малък ад?
Аз виждам още очите ти, зелени и бляскави, устата ти малки и лакоми, които сочно се протягат към мене и линиите на голото ти тяло, което никога не биваше да напускам.
Дали пиеш от мене така както моите устни от теб се опиват? Мамя ли езика ти така както ти париш моя?
Тежко е, любима, да съм отхвърлена заради кротко смирение. Вечността е жива във мене и без тебе ще Съм, но кажи не оставих ли белег поне? Там, на млечното рамо, или по-надолу, за да го скриеш с косите си?
Ще ми се да поговорим, блуднице, за минало и бъдеще, за тебе и твоят Адам, но ти все по-бурна пускаш косата си и я тръскаш диво пред мене. След теб ли да бягам..?!
