I admit I was drunk on your yearning had trouble brea thing and ba re ly moved The heavy eyelids of our
absence had almost turned blue while it was high time we painted our world red An unstrained wishing dashed through the yellow fields of the longing and they s w i r l e d together to form a most repulsive concoction of human misery and sincere affection stick it on a 1 2 5 ‘ 0 7 6 – meter rod and you’d get the ice-cream of our discontent. I scream out in my dream of wailing orange creatures of the night then remember someone kissing me and turn my head away though it’s crystal clear the blue gaze is nowhere near. Yet, dear, where shall I find some other hatter, mad to share a bed with me?
Излез от банята! Преди обичах самотата на множество огледала и търсех тишината на кънтящите плочки.
Не пия вече сама вода от чешмата, не се къпя сама със кафе, не разшивам сама дясното си бедро, не плъзгам ръка сама по каньона на гърба си, за да проверя дали не си ме поболял отново. Задушава ме парата от дъха ти, тресе ме маларийната влага в очите ти – върви.
Излез от банята!... Бурна макар, пяната на нашите дни не те уплаши ни- най- малко!
Излез най-после, за да не поглъща косата ми всеки твой поглед. Излез, за да не виждам върховете на пръстите ти върху себе си. Избягай от мен подобаващо, остави вратата отворена, за да настина; загаси лампата и ме остави да се разплача от тъмното и шампоана.
Излез от банята… Избягай на топло до камината, направи ни салата от думи или отиди при Друга – остави само късче самота, за да съм сама със себе си, само това. Излез от банята.
Сутрин, когато рисувам очите си с въглен и извървявам сама пътят за двама, разпервам крила на проскубана птица над дребния свят на нашето бреме.
Плаха и кротка се връщам към обед, сломена от жаркото слънце, с опърлена вяра (трета степен изгаряне) за да взема копче за смърт.
Преживявам някак непоносимо лекият следобед, отново сама и отново сънувам отново широките пръсти на Кафка, отново мастилено мръсни.
Озверялата вечер не носи нищо добро, затова често минавам напряко – през просото, търсейки Спасител в ръжта, за да стигна без време ръба на небето.
Където навиците на слънцето нямат значение, няма сутрини, обедна мараня и тежка вечеря, където всичко е важно тук и сега, където за времето няма цифра, където всички се прозяват широко, където да се гмурнеш и да полетиш е едно и също. Където звездите не спят и само аз се събуждам.
Напиши един стих и за мен – не за да бъде реци/прочно (като дроб), а за да усетиш тръпката от думите, преливащи през онова, което с теб наричаме душа (защото все така духовни сме един към друг и все така обгръщаме се с грижи).
Нито доблестта полу-измислена, нито красотата, която тихо таиш, ще са достатъчни, за да преглътнеш сухият залък на заблудата, че утре всичко ще е по- добре.
Въпреки тъмните стихове, всяка твоя сянка ме прави йо/та по-щастлива, а усмивките върху тревогите дават огромен остатък.
Толкова грешно по толкова начини – разкриви си устата в гримаса и обърна поглед навътре, търсещ да срещне други очи вместо моята тъмноока отрова – размих му цялото синьо, за да получа цвета на косата си, отпечатана на тайното ни място, където сме винаги добре дошли.
И да бях извор на най-бистра вода, калта е така неизбежна, че сълзите ми секната в яд и безсилие – само невинните плачат. Ала ако захвърлим палтото със спомени и вина, няма ли съвсем голи да тичаме макар и ръка за ръка, смешно двама срещу света? Да съблечем вината, миналото, себе си и Другите...? Сваляй – аз те чакам отвъд.
Аз съм твоята майка твоята любовница приятелите ти храната водата водката аз съм ти въздухът черният и белият дроб далакът дори черното в зениците аз съм ти щастието сълзите и срама и дъждът мъглата и слънцето тревата съм ти рохката пръст и града шоколадът кафето и дрогата и бог съм ти ангел пазител и шива тату родилно петно и белега на бедрото аз съм истината пътя и живота и лъжата очакването и смъртта Аз съм ти песента тишината светлината и мракът и тройните единства вкупом Аз съм нечувано клише нали?
Горя Не по тебе, не със тебе сама се запалих – като дърво Божие горя и капе от мене всичко човешко в черно-червена роба от пепел и прах се въздигам и още пламтяща летя над Вас със насмешка Тъй нещастни и смешни сте така приковани така тежки, така навсякъде пъплещи с погледи чинно забити надолу без да видите мен, голямото пиле на Пери, свободна от тежестта на живота, бясна и дива там горе горя. Не виждам крилата си – само ги Вярвам, с мен са щом съм така нависоко. Не чувам вече сърцето си – само препускам със него ръка за ръка, щом съм тъй жива. И последната въздишка на необятната самота е моята безумна въздушна страст. Дръжте ме далече от Вас.
