Излез от банята!
Преди обичах самотата
на множество огледала
и търсех тишината
на кънтящите плочки.
Не пия вече
сама
вода от чешмата, не се къпя
сама
със кафе, не разшивам
сама
дясното си бедро,
не плъзгам ръка
сама
по каньона на гърба си,
за да проверя дали не си ме поболял отново.
Задушава ме парата от дъха ти,
тресе ме маларийната влага
в очите ти – върви.
Излез от банята!...
Бурна макар, пяната на нашите дни
не те уплаши
ни-
най-
малко!
Излез най-после, за да не поглъща
косата ми всеки твой поглед.
Излез, за да не виждам
върховете на пръстите ти върху себе си.
Избягай от мен подобаващо,
остави вратата отворена,
за да настина;
загаси лампата и ме остави
да се разплача от тъмното и шампоана.
Излез от банята…
Избягай на топло до камината,
направи ни салата от думи
или отиди при Друга –
остави
само
късче
самота,
за да съм
сама
със себе си,
само
това.
Излез от банята.
Публикувано от
Bacchante
19:58
Сутрин, когато рисувам очите си с въглен
и извървявам сама пътят за двама,
разпервам крила на проскубана птица
над дребния свят на нашето бреме.
Плаха и кротка се връщам към обед,
сломена от жаркото слънце,
с опърлена вяра (трета степен изгаряне)
за да взема копче за смърт.
Преживявам някак непоносимо лекият
следобед, отново сама и отново сънувам
отново широките пръсти на Кафка,
отново мастилено мръсни.
Озверялата вечер не носи нищо добро,
затова често минавам напряко –
през просото, търсейки Спасител в ръжта,
за да стигна без време ръба на небето.
Където навиците на слънцето нямат значение,
няма сутрини, обедна мараня и тежка вечеря,
където всичко е важно тук и сега,
където за времето няма цифра,
където всички се прозяват широко,
където да се гмурнеш и да полетиш е едно и също.
Където звездите не спят и само аз се събуждам.
Публикувано от
Bacchante
19:56
Напиши един стих и за мен –
не за да бъде реци/прочно
(като дроб),
а за да усетиш тръпката от думите,
преливащи през онова,
което с теб наричаме душа
(защото все така духовни сме един към друг
и все така обгръщаме се с грижи).
Нито доблестта полу-измислена,
нито красотата, която тихо таиш,
ще са достатъчни, за да преглътнеш
сухият залък на заблудата, че
утре всичко ще е по- добре.
Въпреки тъмните стихове,
всяка твоя сянка ме прави
йо/та
по-щастлива,
а усмивките върху тревогите дават
огромен остатък.
Толкова грешно по толкова начини –
разкриви си устата в гримаса
и обърна поглед навътре,
търсещ да срещне други очи
вместо моята тъмноока отрова – размих
му цялото синьо, за да получа
цвета на косата си, отпечатана
на тайното ни място, където сме винаги
добре дошли.
И да бях извор на най-бистра вода,
калта е така неизбежна, че
сълзите ми секната в яд и безсилие –
само невинните плачат.
Ала ако захвърлим палтото със спомени
и вина, няма ли съвсем голи да тичаме
макар и ръка за ръка,
смешно двама срещу света?
Да съблечем вината, миналото, себе си
и Другите...? Сваляй – аз те чакам отвъд.
