I admit I was drunk on your yearning had trouble brea thing and ba re ly moved The heavy eyelids of our
absence had almost turned blue while it was high time we painted our world red An unstrained wishing dashed through the yellow fields of the longing and they s w i r l e d together to form a most repulsive concoction of human misery and sincere affection stick it on a 1 2 5 ‘ 0 7 6 – meter rod and you’d get the ice-cream of our discontent. I scream out in my dream of wailing orange creatures of the night then remember someone kissing me and turn my head away though it’s crystal clear the blue gaze is nowhere near. Yet, dear, where shall I find some other hatter, mad to share a bed with me?
Излез от банята! Преди обичах самотата на множество огледала и търсех тишината на кънтящите плочки.
Не пия вече сама вода от чешмата, не се къпя сама със кафе, не разшивам сама дясното си бедро, не плъзгам ръка сама по каньона на гърба си, за да проверя дали не си ме поболял отново. Задушава ме парата от дъха ти, тресе ме маларийната влага в очите ти – върви.
Излез от банята!... Бурна макар, пяната на нашите дни не те уплаши ни- най- малко!
Излез най-после, за да не поглъща косата ми всеки твой поглед. Излез, за да не виждам върховете на пръстите ти върху себе си. Избягай от мен подобаващо, остави вратата отворена, за да настина; загаси лампата и ме остави да се разплача от тъмното и шампоана.
Излез от банята… Избягай на топло до камината, направи ни салата от думи или отиди при Друга – остави само късче самота, за да съм сама със себе си, само това. Излез от банята.
Сутрин, когато рисувам очите си с въглен и извървявам сама пътят за двама, разпервам крила на проскубана птица над дребния свят на нашето бреме.
Плаха и кротка се връщам към обед, сломена от жаркото слънце, с опърлена вяра (трета степен изгаряне) за да взема копче за смърт.
Преживявам някак непоносимо лекият следобед, отново сама и отново сънувам отново широките пръсти на Кафка, отново мастилено мръсни.
Озверялата вечер не носи нищо добро, затова често минавам напряко – през просото, търсейки Спасител в ръжта, за да стигна без време ръба на небето.
Където навиците на слънцето нямат значение, няма сутрини, обедна мараня и тежка вечеря, където всичко е важно тук и сега, където за времето няма цифра, където всички се прозяват широко, където да се гмурнеш и да полетиш е едно и също. Където звездите не спят и само аз се събуждам.
Напиши един стих и за мен – не за да бъде реци/прочно (като дроб), а за да усетиш тръпката от думите, преливащи през онова, което с теб наричаме душа (защото все така духовни сме един към друг и все така обгръщаме се с грижи).
Нито доблестта полу-измислена, нито красотата, която тихо таиш, ще са достатъчни, за да преглътнеш сухият залък на заблудата, че утре всичко ще е по- добре.
Въпреки тъмните стихове, всяка твоя сянка ме прави йо/та по-щастлива, а усмивките върху тревогите дават огромен остатък.
Толкова грешно по толкова начини – разкриви си устата в гримаса и обърна поглед навътре, търсещ да срещне други очи вместо моята тъмноока отрова – размих му цялото синьо, за да получа цвета на косата си, отпечатана на тайното ни място, където сме винаги добре дошли.
И да бях извор на най-бистра вода, калта е така неизбежна, че сълзите ми секната в яд и безсилие – само невинните плачат. Ала ако захвърлим палтото със спомени и вина, няма ли съвсем голи да тичаме макар и ръка за ръка, смешно двама срещу света? Да съблечем вината, миналото, себе си и Другите...? Сваляй – аз те чакам отвъд.
Аз съм твоята майка твоята любовница приятелите ти храната водата водката аз съм ти въздухът черният и белият дроб далакът дори черното в зениците аз съм ти щастието сълзите и срама и дъждът мъглата и слънцето тревата съм ти рохката пръст и града шоколадът кафето и дрогата и бог съм ти ангел пазител и шива тату родилно петно и белега на бедрото аз съм истината пътя и живота и лъжата очакването и смъртта Аз съм ти песента тишината светлината и мракът и тройните единства вкупом Аз съм нечувано клише нали?
Горя Не по тебе, не със тебе сама се запалих – като дърво Божие горя и капе от мене всичко човешко в черно-червена роба от пепел и прах се въздигам и още пламтяща летя над Вас със насмешка Тъй нещастни и смешни сте така приковани така тежки, така навсякъде пъплещи с погледи чинно забити надолу без да видите мен, голямото пиле на Пери, свободна от тежестта на живота, бясна и дива там горе горя. Не виждам крилата си – само ги Вярвам, с мен са щом съм така нависоко. Не чувам вече сърцето си – само препускам със него ръка за ръка, щом съм тъй жива. И последната въздишка на необятната самота е моята безумна въздушна страст. Дръжте ме далече от Вас.
Най-красивите ти черни извивки летят с мене в ужаса на звуците и само най-тънкото на пръстите достига до Виолетово;
за тридесет и трети (христови) път слушам шизофреничния Аз на Безкрая и ушите ми горят – от срам, човече, че надничам наТАМ, отвъд пътя, истината и живота, отвъд сивото, отвъд карето и танцуващата сянка на вечния ритъм и на мръсните приказки на дервишите;
Алла, убий ни за глупостта, която сеем навред като парченца кожа или дълги черни крайници и дълго ни души в любов!
И нека противоположностите се привличат – аз искам своя клан, където всички сме еднакви в търсенето, в страстта и в малките си пръсти…
Облепи ми черепната кутия със всички звуци от твоята, където се блъскат дивите умове на седемнадесет епохи заедно със твоя - сляп и безумен като кадифена къртица, която копае през вените на хероинов наркоман. И не искам вече да чувам само шестте гласа на Лорка – знаеш, че ми писна от него. Ще се занимавам с нещо свое, ще пиша със измръзнали пръсти за белите кръгчета дим, а вие лепете парченцата пъзел във вавилонска кула със секундно лепило, от онези дето миришат на спарен салам.
Шест реки изтекоха през мене докато те измия от дъното на очите си . И настана суша. вятърът на присъствието натроши песъчинка по песъчинка всичко от стария смел свят и рисува с вдъхновението ми – нож – решително и крайно, във зелено. Бисерните думи пък отвързаха цялата ми лудост усмирена и тя затръска диво грива пред безпомощните погледи на Другите. Без да те очаквам твърде всеки път това, че още Си ме изненадва с още един подивял душевен фрактал сластно увит около бялото на китката. Бъди за мене всеки ден, а аз ще съм ти виното.
През мъглата се плъзгах – далече от вас извървях пътя дотам – и обратно с едничка само плаха мисъл (подаваща се иззад лявото ухо): Да играем на слуга и господар! Аз ще съм ви: бич божий, манна небесна, серните огньове и адовите мъки. Ще рисувам по телата ви със срам и от очите ви ще черпя вдъхновение като от кладенци: но плитки, пълни с яд!
Не ме убивайте с презрение: ръцете ми вържете – да не мога да ги скръстя в безразличие. Първата паечна сутрин без мен ще ви бъде последна уви!
???????????????????????????????????????????????? Чуваш ли пращенето на радиото? Убиваш ме ссссс(с)кука! От стъпките ти гъбени долавям само туй: крр, крр, кррр тихо, като гургулица
???????????????????????????????????????????????? А името ми помниш ли? Крр, крр, кррр Не, силно и пронизващо!
Време е за покушение, Да свалим властта като последна Дреха, Прикриваща кафявите рисунка на срама!
Но спрете, ножът трябва да е тънък, а платното - бяло, за да е всичко по системата!
Дали си мислиш нявга за мене, невернице, умилена от забранения плод? Спомняш ли си за нас така както аз за твоята бяла ръка? Изпращаш ли ми наужким писма с адрес: до моя малък ад?
Аз виждам още очите ти, зелени и бляскави, устата ти малки и лакоми, които сочно се протягат към мене и линиите на голото ти тяло, което никога не биваше да напускам.
Дали пиеш от мене така както моите устни от теб се опиват? Мамя ли езика ти така както ти париш моя?
Тежко е, любима, да съм отхвърлена заради кротко смирение. Вечността е жива във мене и без тебе ще Съм, но кажи не оставих ли белег поне? Там, на млечното рамо, или по-надолу, за да го скриеш с косите си?
Ще ми се да поговорим, блуднице, за минало и бъдеще, за тебе и твоят Адам, но ти все по-бурна пускаш косата си и я тръскаш диво пред мене. След теб ли да бягам..?!
С метафори ли пак говоря? Извинявай. Все пиша напоследък, затова. Попиши и ти. Да поплача казваш? Не са различни буквите ми от сълзи. Кристални казваш? И двете сме поръсени с кристалчета Като кифли със ким. Да поговорим казваш? Не говорим ли и сега макар и някак в монолог? Това е на неразделните синдрома. (или се наричаше мотив?) Ей тука, през корема сме слепени и преливаме си кръв и жлъч. Отново ли да спра? Греша ли? Да скъсаме с монолога, с листа и със тебе? Така излиза сметката ни някъде към четири и десет.
Обичам, когато ме гледаш така. Означава, че ме мислиш за луда.
Пълна до вчера, малката вещица, сякаш съсухрена вече, върви сама напред към звука на един миксер и старо парче целофан; А тя мрази букети, сладкиши и тези, които ги правят, защото от сладкото миглите й, като венчелистчета от ябълков цвят през лятото, трепетно капят. И отива натам, за да вика, раздира тихия въздух (ако не броим миксера. и целофана) и ласкаво да шепне и да разбие (с миксера. само) на бонбони и пудра онова що остана от онази вяла суета (а от бонбони, както знаем, се пълнее). И без да е решила казуса, а именно – сладкиш или бонбон, да се върне примирено в своя дом, цял във пудра и онази вяла суета.
Там където с теб кръстосахме погледи, Когато тишината крещеше, С когото бяхме – побегна, Каквото бяхме – изчезна. И на това бяло платно нарисува със своите въглен-очи Всяка гънка по моите дрехи И възлите във косата И трите ми черни обици. Моите линии са бледи, простИ; плахи са щрихите, тихи са думите, странни – усмивките. Ръцете само са в полет. Те - белите птици на Хардинг - Носят със себе си мирис на мента, На погледи скрити от теб, На думи във мен издълбани, И на всичко, което не разбрахме тогава.
Права пътека - крива усмивка, коридорът и той правоъгълен Описва ръката красива извивка, бясно изписка излъгания Двама тихи лъжци разкривени в уж прилична гримаса Един жест само разменя далечните столове с маса Жертват на нея единия - другия в безумно кълбо на сластта Замълчават заедно и правия, кривия усмихва им се утринта
Безумен Безпътен Безплътен Върви през своята малка пустиня човекът
Възвишен Възпитан Възпълен Събира прилежно мисли в кутийки лилави Древен Дребен Раздробен Заравя очите си в облак или беше памук? Красив Кротък Кратък * * * Крета обратно през своята малка пустиня човекът Жалко Жално Жлъчно Махат му с тънки ръчички кубчета мисли лилави Зорко Звънко Звездно Топи се облакът розов или пък беше памук?
Обичам да пиша със мОлив защото Има нещо леко в графита И във сивото на окото, В плъзгането по хартията Като по вълнА. Писецът е твърд – все едно С нож да се пързаляш по масло.
Затова си нося мислите в задния джоб Без друг да може да ги чете – Само немощна следа Остава по снега на хартията, Символи, сякаш преплетени нервни Влакна, Отпечатък на хаос и съзнание. Твърде дълбоко във мене ще трябва да влезеш Ако искаш от мен да четеш. Веднъж щом се вмъкнеш обаче – Умирам! Прекъсваш, изтриваш цялата мен И тогава ще трябва Да се напиша отново. Нали ще дойдеш все пак?
-Пра вилно ли е да Пре стъпваме такива Про сти Пра вила Пре з този Пра зен ден уж Пра зник -Пра вим При зрачни стъпки При живе. -Про стИ! -При ятно е да мисля,че утре ще Про будя други чувства Пре ди да се събудиш. -Привиквам вече да Про щавам.
Някак те избягвах досега И упорито те наричах скука, Заровен в мислите на други.
От нищото обаче се търкулна Малкият зелен молив И ми припомни, Че празно ми е не защото Аз съм празна, А – уви – защото Нещо неизказано заровихме със тебе, Знаеш, преди време, А то вместо да мълчи – покълна И отвори паст да ме погълне.
И празно ми е не защото Го откъснах и захвърлих Във морето безразлично, А – уви – защото Ме е страх, Че няма да поникне пак. И празно ми е не защото Няма днес да се обадиш, А – уви – защото Аз ще се обадя скоро, За да кажа нещо глупаво, И да започне отначало Онова, което без да искам нарекох само скука.
Дива нощ – призраци по пижами се гонят през прашния град пресичат кривите си пътеки с невиждащи стъпки. Велзевул ли разтърси света? Не, мили мой, добрият демон откога се занимава със нощници? само Снежната кралица дребнаво пръска стъкълца из детските сърца. Защо тогава по улиците кървави петна пълзят? Това, скъпоценни, са хорските мисли, уплашени и целите червени – Нали знаеш, раните от залежаване кървят. Стрелкат се, промушват се между безмислени тела – изгубени – тръгнали на странно нощно пътешествие из безпътни умове и безумни улици – избягали. Къде ли са ми безумните мисли, когато ги губя за малко?
